Петрохан - опасна секта, симптом на духовен упадък и религиозна неграмотност
Тома Биков, " "
В книгата си „ Залезът на Запада “, която е издадена през 20-те години на предишния век, Освалд Шпенглер формулира понятието „ втора набожност “. Според него този феномен се следи след отмирането на рационализма на всяка просвета, която се е трансформирала в цивилизация. Рационализмът е присъщ за късните етапи на цивилизациите – от китайската и индийската, през египетската до елинската и римската. Отмирането на рационализма, при който креативният ентусиазъм на живата вяра отстъпва пред философията и науката, е съпроводено със песимизъм във връзка с тях. Последното води до нови търсения както измежду елитните класи (най-вече аристокрацията), по този начин и измежду огромна част от жителите на огромния град (той господства пространството на всяка приключена цивилизация), които са прекъснали вечно връзката със своя корен в лицето на неисторичното и нецивилизовано селско пространство.
Насред скептицизма в Елада се появява елитната фракция на орфизма, в Рим се възприемат идващите от изток култове към Митра, Изида и Кибела, в Египет пораждат архаичните култове към Озирис и Хор, а във Византия от зоната на персийската цивилизация се явяват манихейските течения на павликяни и богомили. Всяка цивилизация има своята ера на духовна отмалялост, в която мистицизмът и увлеченията по отдалечени пространствени и времеви духовни търсения като че ли идват, с цел да заместят изчезналата достоверност на вярата и угасналото обаяние на цивилизоваността. Тези трендове се следят в епохите на крах на цивилизациите, в които по инстинкт жителите им пробват да или да се върнат към окончателно изгубената достоверна религиозна религия посредством реформация на религията (такива проявления са протестантството за западната цивилизация, ислямът за арабската и арианството за византийската), или да открият нова в лицето на навлизащите в цивилизационното пространство култове, секти и нови религии.
Припомних си тезата на Шпенглер около нещастието в Петрохан, която потресе българското общество през последните два месеца. Невъзможността дейностите на Ивайло Калушев и сподвижниците му да бъдат обяснени по разумен път роди тайни теории и различни версии. Липсващата рационална мотивация за двете убийства и четирите самоубийства обаче не значи, че не съществува ирационална мотивация. Изобщо кое самоубийство и ликвидиране би могло да бъде рационално стимулирано? И от гледната точка на кой мироглед би могла да пристигна рационалната мотивация – на християнството, на исляма, на будизма? Това са разнообразни светове с друго чувство и мироглед за света. Възгледът на избрана религиозна просвета остава непонятен за жителите на останалите културни и религиозни пространства. При всяко от тях животът и гибелта имат друго пояснение, пораждат разнообразни чувства и служат на разнообразни цели. Възможно най-повърхностната позиция по въпроса за мотивацията на хората от Петрохан е персоналната. Именно тя обаче е преобладаващата в следващия обществен спор. Почти всеки „ изобретател “ и „ проверяващ “ на терена на обществените мрежи слага себе си на мястото на починалите и от тази позиция, естествено, не е в положение да си изясни държанието им. Оттам се появяват и конспирациите, „ мафиотските заприказва “ и универсалното пояснение, че може би шестимата са „ видели нещо “ и това е повода да изгубят живота си.
По всички индикатори в тази ситуация с „ Петрохан “ става въпрос за фракция в смисъла, в който дефинира това разбиране Макс Вебер, а точно доброволна религиозна общественост, която се е отделила от главното религиозно течение, претендира за по-чиста или по-автентична религия и изисква строги правила и дисциплинираност от членовете си. Припомням, че в хода на следствието стана ясно, че Ивайло Калушев в началото е изповядвал тибетски будизъм, само че по-късно се е отделил от това течение на будизма и е привлякъл към себе си лични почитатели. По всичко наподобява, че тези почитатели не се изчерпват единствено със починалите край Петрохан, само че в мрежата, доминирана от Калушев, индиректно и директно са взели участие надалеч повече хора. Голяма част от тях имат съществени стопански благоприятни условия и въздействие в елементи от политическия и икономическия живот на страната, като някои от тях са осигурявали средствата за дейностите, които е практикувала сектата на Калушев. Тези мрежови връзки би трябвало да се изследват в дълбочина, с цел да стане най-малко частично ясно до каква степен това поверие и този мироглед са се материализирали в институционални позиции и решения. Защото, в случай че би трябвало да назовем нещата с същинските им имена, то групата към Ивайло Калушев е не просто фракция, а е фракция, която е рискова. Това не е пресилено определение на фона на шестте натрупа край Петрохан и Околчица.
В подтекста на ширещата се религиозна неначетеност в българското общество (и на тази база добитата податливост към мистицизъм и езотерика) казусът „ Петрохан “ би трябвало да бъде общопризнат като доста мощен сигнал за евентуални опасности. Не приканвам за лов на вещици и гонене на хора с ексцентрични религиозни визии, а за предприемане на дейности най-много от страна на просветителната система за превъзмогване на религиозната неначетеност, която се култивира от същата във към този момент пет български генерации с подправената мотивация за световна непорочност на всеобщото обучение. Във времената на духовна отмалялост и песимизъм, в които живеем, построяването на религиозна просветеност би могло да избавя животи в дословния смисъл на думата. Защото е несъмнено, че сектата от Петрохан нито е първото, нито последното, нито единственото проявяване на епохата, за която Шпенглер предизвестява преди век. В случая с вероучението не става въпрос за проповядване на религиозни възгледи в просветителната система, а за гарантиране на минимални базови знания във връзка с религиозната религия. Защото е явно, че религията и религиозните разлики са незаобиколим факт на действителността, без значение дали просветителна система го вижда, или не.
През последната година се водеше натоварен спор за въвеждане на час по вероучение в образованието. Един час на седмица, който провокира мощна опозиция в онази част от демократичната общественост, която през днешния ден се афишира в отбрана на частното учебно заведение „ Космос “. Същото, в което са се преподавали предмети като „ психически и лечебни практики “ и се е практикувала медитация (това е на първо място религиозна практика). Този един час, който само дава опция за придобиване на обикновена религиозна просветеност, беше нападнат съвсем истерично от същите хора като опасност за светското обучение, демонстрация на назадничавост и заплаха от съветска агитация.
Личното ми мнение е, че след „ Петрохан “ с сходен вид хора не трябва да се дебатира, а страната да се върне с цялата си мощ в системата на образованието, чиято функционалност е на първо място възпитателна, а главната цел е да подсигурява публични връзки, които се основават върху обичайния културен и цивилизационен мироглед. Едва ли това би било задоволително изпитание за превъзмогването на всички опасности на културната среда, в която живеем, само че сигурно ще е най-малко опит да се противодейства на секти и култове, които паразитират на първо място върху скептицизма и религиозната неначетеност на сериозна маса от хора в нашето общество.
В книгата си „ Залезът на Запада “, която е издадена през 20-те години на предишния век, Освалд Шпенглер формулира понятието „ втора набожност “. Според него този феномен се следи след отмирането на рационализма на всяка просвета, която се е трансформирала в цивилизация. Рационализмът е присъщ за късните етапи на цивилизациите – от китайската и индийската, през египетската до елинската и римската. Отмирането на рационализма, при който креативният ентусиазъм на живата вяра отстъпва пред философията и науката, е съпроводено със песимизъм във връзка с тях. Последното води до нови търсения както измежду елитните класи (най-вече аристокрацията), по този начин и измежду огромна част от жителите на огромния град (той господства пространството на всяка приключена цивилизация), които са прекъснали вечно връзката със своя корен в лицето на неисторичното и нецивилизовано селско пространство.
Насред скептицизма в Елада се появява елитната фракция на орфизма, в Рим се възприемат идващите от изток култове към Митра, Изида и Кибела, в Египет пораждат архаичните култове към Озирис и Хор, а във Византия от зоната на персийската цивилизация се явяват манихейските течения на павликяни и богомили. Всяка цивилизация има своята ера на духовна отмалялост, в която мистицизмът и увлеченията по отдалечени пространствени и времеви духовни търсения като че ли идват, с цел да заместят изчезналата достоверност на вярата и угасналото обаяние на цивилизоваността. Тези трендове се следят в епохите на крах на цивилизациите, в които по инстинкт жителите им пробват да или да се върнат към окончателно изгубената достоверна религиозна религия посредством реформация на религията (такива проявления са протестантството за западната цивилизация, ислямът за арабската и арианството за византийската), или да открият нова в лицето на навлизащите в цивилизационното пространство култове, секти и нови религии.
Припомних си тезата на Шпенглер около нещастието в Петрохан, която потресе българското общество през последните два месеца. Невъзможността дейностите на Ивайло Калушев и сподвижниците му да бъдат обяснени по разумен път роди тайни теории и различни версии. Липсващата рационална мотивация за двете убийства и четирите самоубийства обаче не значи, че не съществува ирационална мотивация. Изобщо кое самоубийство и ликвидиране би могло да бъде рационално стимулирано? И от гледната точка на кой мироглед би могла да пристигна рационалната мотивация – на християнството, на исляма, на будизма? Това са разнообразни светове с друго чувство и мироглед за света. Възгледът на избрана религиозна просвета остава непонятен за жителите на останалите културни и религиозни пространства. При всяко от тях животът и гибелта имат друго пояснение, пораждат разнообразни чувства и служат на разнообразни цели. Възможно най-повърхностната позиция по въпроса за мотивацията на хората от Петрохан е персоналната. Именно тя обаче е преобладаващата в следващия обществен спор. Почти всеки „ изобретател “ и „ проверяващ “ на терена на обществените мрежи слага себе си на мястото на починалите и от тази позиция, естествено, не е в положение да си изясни държанието им. Оттам се появяват и конспирациите, „ мафиотските заприказва “ и универсалното пояснение, че може би шестимата са „ видели нещо “ и това е повода да изгубят живота си.
По всички индикатори в тази ситуация с „ Петрохан “ става въпрос за фракция в смисъла, в който дефинира това разбиране Макс Вебер, а точно доброволна религиозна общественост, която се е отделила от главното религиозно течение, претендира за по-чиста или по-автентична религия и изисква строги правила и дисциплинираност от членовете си. Припомням, че в хода на следствието стана ясно, че Ивайло Калушев в началото е изповядвал тибетски будизъм, само че по-късно се е отделил от това течение на будизма и е привлякъл към себе си лични почитатели. По всичко наподобява, че тези почитатели не се изчерпват единствено със починалите край Петрохан, само че в мрежата, доминирана от Калушев, индиректно и директно са взели участие надалеч повече хора. Голяма част от тях имат съществени стопански благоприятни условия и въздействие в елементи от политическия и икономическия живот на страната, като някои от тях са осигурявали средствата за дейностите, които е практикувала сектата на Калушев. Тези мрежови връзки би трябвало да се изследват в дълбочина, с цел да стане най-малко частично ясно до каква степен това поверие и този мироглед са се материализирали в институционални позиции и решения. Защото, в случай че би трябвало да назовем нещата с същинските им имена, то групата към Ивайло Калушев е не просто фракция, а е фракция, която е рискова. Това не е пресилено определение на фона на шестте натрупа край Петрохан и Околчица.
В подтекста на ширещата се религиозна неначетеност в българското общество (и на тази база добитата податливост към мистицизъм и езотерика) казусът „ Петрохан “ би трябвало да бъде общопризнат като доста мощен сигнал за евентуални опасности. Не приканвам за лов на вещици и гонене на хора с ексцентрични религиозни визии, а за предприемане на дейности най-много от страна на просветителната система за превъзмогване на религиозната неначетеност, която се култивира от същата във към този момент пет български генерации с подправената мотивация за световна непорочност на всеобщото обучение. Във времената на духовна отмалялост и песимизъм, в които живеем, построяването на религиозна просветеност би могло да избавя животи в дословния смисъл на думата. Защото е несъмнено, че сектата от Петрохан нито е първото, нито последното, нито единственото проявяване на епохата, за която Шпенглер предизвестява преди век. В случая с вероучението не става въпрос за проповядване на религиозни възгледи в просветителната система, а за гарантиране на минимални базови знания във връзка с религиозната религия. Защото е явно, че религията и религиозните разлики са незаобиколим факт на действителността, без значение дали просветителна система го вижда, или не.
През последната година се водеше натоварен спор за въвеждане на час по вероучение в образованието. Един час на седмица, който провокира мощна опозиция в онази част от демократичната общественост, която през днешния ден се афишира в отбрана на частното учебно заведение „ Космос “. Същото, в което са се преподавали предмети като „ психически и лечебни практики “ и се е практикувала медитация (това е на първо място религиозна практика). Този един час, който само дава опция за придобиване на обикновена религиозна просветеност, беше нападнат съвсем истерично от същите хора като опасност за светското обучение, демонстрация на назадничавост и заплаха от съветска агитация.
Личното ми мнение е, че след „ Петрохан “ с сходен вид хора не трябва да се дебатира, а страната да се върне с цялата си мощ в системата на образованието, чиято функционалност е на първо място възпитателна, а главната цел е да подсигурява публични връзки, които се основават върху обичайния културен и цивилизационен мироглед. Едва ли това би било задоволително изпитание за превъзмогването на всички опасности на културната среда, в която живеем, само че сигурно ще е най-малко опит да се противодейства на секти и култове, които паразитират на първо място върху скептицизма и религиозната неначетеност на сериозна маса от хора в нашето общество.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ